ОТИВАМ СИ
ОТИВАМ СИ! СТРЕМГЛАВО СИ ОТИВАМ!
НО НЕ ЗА МЕН - ЗА ДРУГО МИ Е ЖАЛ!
ОРАЧ БЯХ - НЕ ДОВЪРШИХ СВОЯТА НИВА,
СЕЯЧ БЯХ , НО НЕ СЪМ Я ДОЗАСЯЛ.
А ИДЕ НОЩ И СВОДЪТ СЕ ЗАТВАРЯ,
КАТО ОКОТО НА ЗАСПИВАЩ БОГ.
НАД НИВКАТА МИ, МЪНИЧКА, И СТАНА,
СЕ СПУСКА МРАКЪТ ЧЕРЕН И ДЪЛБОК.
ЩЕ ПАДНА ВЪВ БРАЗДИТЕ И, ЩЕ РУХНА.
ЗА МОЕТО БЕЗБОЖИЕ, ЗЛОВЕЩ,
ТОЙ, БОГ, ЩЕ ДА МИ ОТМЪСТИ - ЩЕ ДУХНЕ
СВЕТЛИКА МИ - ПОСЛЕДНА МОЯ СВЕЩ.
АЛА И АЗ ЩЕ СИ МУ ОТМЪСТЯ - ЩЕ ВИКНА
ОТДОЛУ, ПОД ПРЪСТТА, С ГЛАСА СИ СЛАБ:
„ТИ УЖ МЕ СТЪПКА, АЛА ПАК ПОНИКНАХ,
ЗА ЖИВИТЕ, ПРЕВРЪЩАЙКИ СЕ В ХЛЯБ."
ОТИВАМ СИ, КАКВО, ЧЕ СИ ОТИВАМ,
ОТВОРИЛ СЕ, ЗАТВАРЯ СЕ КРЪГЪТ:
БЕЗСМЪРТНА Е ОНАЗИ СТРАШНА НИВА,
В КОЯТО ВСИЧКИ ПРЕДИ МЕН КЛАСЯТ.
23, септември, 1994
Дамян Дамянов
Няма коментари:
Публикуване на коментар