НЕ БЯХ ТЕ ВИЖДАЛ ДЪЛГО ВРЕМЕ. ЕТО,
ТИ МИНА ДНЕС В ПОСЪРНАЛАТА УЛИЦА.
НАД ТЕБЕ В ЗДРАЧА СВЕТЕШЕ НЕБЕТО,
А МОЯ СТИХ И СКРЪБЕН ВИК НЕ ЧУЛИ ТИ.
ОЧИТЕ ТИ СА СИНИ КАТО НЯКОГА:
ОЧИТЕ ТИ В МЕНЕ СА СЕ ВГЛЕЖДАЛИ
И КРИНОВЕТЕ В ЗДРАЧА СЕ НАВЕЖДАЛИ,
И СЛУШАЛИ НИ В ПАРКА ДА ПРИКАЗВАМЕ.
ЗА МЕН ДАЛИ ПОНЯКОГА СИ СПОМНЯШ?
НЕ ЗНАМ ТОВА, НО АЗ НЕ ТЕ ЗАБРАВИХ.
БЕЗМЪЛВНО, СКУЧНО ДНИТЕ ПРЕМИНАВАТ -
АЗ НЕУСЕТНО ЗАЖИВЯХ СЪС СПОМЕНИ.
С КОГО ЩЕ СЕ РАЗХОЖДАМ ВЕЧЕ ПРИВЕЧЕР?
РАЗЛИЧЕН СЪМ ОТ ПОВЕЧЕТО ХОРА.
ЗА СТИХОВЕ КОМУ ЛИ БИХ ГОВОРИЛ?
КЪДЕ ЩЕ СПРА, КОГАТО МИ Е СИВО?
КОГАТО МИ Е СКРЪБНО И СТУДЕНО?
ЩЕ СЕ ОПИТАМ ДА ЖИВЕЯ САМ.
НО РАДОСТТА, ЧЕ СЛЪНЦЕТО НАД МЕНЕ Е,
ЩЕ СТИГНЕ ЛИ ДА СТОПЛИ МЛАДОСТТА МИ?
Александър Вутимски
Няма коментари:
Публикуване на коментар